Мистерията на Мишкова нива

Беше краят на март, а в Малко Търново пролетта вече се прокрадваше по улиците – тихо, ненатрапчиво, но с аромат на свежест и живот. Въздухът беше мек, изпълнен с обещание за ново начало. Иван и Мария, студентите по история от Софийския университет, отново се бяха върнали в любимото си кътче от България – Малко Търново.

Този път се бяха настанили в „Белите Къщи“ – малко хотелче в непосредствена близост до градския парк. Стаите ухаеха на чистота и дърво, а от прозорците се разкриваше гледка към събуждащата се природа. Решиха, че ще посветят съботата на разходка до Мишкова нива – мистичното тракийско светилище, което все ги привличаше със своята загадъчност.

Около 10 часа сутринта двамата седнаха в бистро „Рай“ – уютно местенце в центъра на града, където още от вратата ги посрещна ухание на прясно изпечен хляб и топла супа. Бай Киро, майстор готвачът на заведението, ги разпозна веднага.

– Ааа, пак сте тук! – засмя се той, бършейки ръце в престилката. – Този път ще ви нахраня с нещо истинско. Пилешка супа, точно както баба я правеше!

– Добро утро, Бай Киро! – усмихна се Мария. – Само като усетихме миризмата на супата отвън и веднага се спряхме тук.

– Ама как няма, момиче! Това пиленце е от Стоян, гледа ги на Бъчварка. Пасе си го човека, не като ония от супермаркетите – бледи и безвкусни. – Бай Киро се поклати важно. – Хайде, седнете, ей сега ще ви я сервирам.

В този момент от кухнята се показа едра, но пъргава жена с престилка през кръста.

– Пак са дошли софиянчетата, а? – засмя се тя. – Добре сте ни дошли, Марчето съм аз – съпругата на този главен готвач тука.

– Много ми е приятно! – отвърна Иван. – У вас ухае невероятно.

– Ухае, ухае – каза Марчето и се засуети около масата. – Щото ние готвим с душа, не с таблици и термометри! Киро, дай им по малко от онази люта туршийка, дето я направих миналата седмица.

– Ама тя е само за специални гости…..! – подсмихна се бай Киро, но вече я беше извадил.

– Е, те да не са обикновени, а? Идат тук, в гората се губят, жребчето на Стоян Костов спасиха от вълците, в историята ровят… хора с търсещи души!

И наистина – след няколко минути пред тях стояха купички с гореща, ароматна пилешка супа, резени от още топъл хляб и малка паничка с лъчезарна, но заплашителна на вид туршийка.

– Само внимавайте с това чудо тука – предупреди ги Марчето с намигване. – Грее по-добре от ракия.

Иван и Мария се засмяха, хапвайки бавно и наслаждавайки се на всяка лъжица.

Обстановката, вкусът, усмивките – всичко говореше, че денят ще бъде особен.

След закуската потеглиха към Мишкова нива. Оставиха колата си при отбивката на Мотела и от там продължиха пеша. Разстоянието беше не повече от два километра и половина. Пътят беше лек, но изключително живописен. Горите се разтваряха като сцена, осеяна със светлина и сенки, а птичите песни ги придружаваха с ритъм на възраждане.

Мария вървеше напред с леко темпо, сякаш усещаше невидим зов. Иван крачеше до нея, замислен. Колкото повече се приближаваха до светилището, толкова по-силно беше усещането, че отиват не просто на разходка, а на среща с нещо по-дълбоко – нещо древно и неизказано.

Тогава, в далечината, между дърветата, се появиха очертанията на каменния кръг на Мишкова нива. Въздухът сякаш стана по-гъст. Иван усети как дланите му се изпотяват без причина. Мария се спря, обърна се към него и прошепна:

– Имаш ли усещането, че сме наблюдавани?

Иван кимна. Слънцето грееше меко, птиците пееха – но под този идиличен пейзаж се криеше нещо друго. Нещо, което шепнеше на език, който не можеше да се разбере с уши, а само със сърце.

Докато пристъпваха напред, Мария се наведе да докосне един от камъните. В същия миг вятърът рязко стихна. Въздухът натежа, а гората притихна, сякаш самата природа затаи дъх. Камъкът, който тя докосна, беше топъл – като че ли съхраняваше пулс от друго време.

Иван вдигна поглед – над тях небето бе станало сивкаво, а облаците се въртяха в кръг, почти незабележимо. Сенките по земята сякаш променяха формата си. Чу се слаб, далечен звук – нещо между напев и шепот, който идваше не от едно място, а отвсякъде.

Мария се изправи бавно, очите ѝ втренчени в нищото, и прошепна:

– Иване… тук времето не е същото.

Той я хвана за ръката. В този миг и двамата усетиха – нещо древно се събуждаше. И може би този ден нямаше да приключи така, както беше започнал.

Слънцето вече бе започнало да се скрива зад върхарите на Странджа, когато Иван и Мария все още стояха сред каменния кръг на Мишкова нива. Усещането за нещо необяснимо ги държеше в плен – времето сякаш се беше разтегнало, гласовете на гората отдавна бяха притихнали, а светлината сякаш идваше от другаде.

Мария отново докосна камъка, а този път повърхността му излъчи кратка, но осезаема вибрация. Иван направи крачка към нея, но в мига, в който стъпи вътре в централния кръг, го обгърна леко замайване – сякаш подът под краката му се наклони за миг, макар да стоеше на твърда земя.

– Виждаш ли това? – прошепна Мария.

Пред тях, в самия център на кръга, сенките се сгъстиха и започнаха да се въртят бавно – спираловидно движение, което образуваше нещо като портал, но не във физическия смисъл. По-скоро беше усещане – че погледът се плъзга навътре, в нещо по-дълбоко, отвъд видимото. Изведнъж въздухът се изпълни с мирис на старо дърво, влага и… лавандула?

Мария пристъпи напред, без да каже дума. Очите ѝ светеха необичайно – не с блясък, а с меко сияние, което идваше отвътре. Иван понечи да я задържи, но ръката му премина през сянка, оставяйки само чувство на студ. Тя беше на сантиметри от него, но и на години разстояние.

– Тук има спомен – каза тя, без да го поглежда. – Тук нещо е било скрито. Или е чакало.

Иван не беше суеверен, но в този миг вярваше на всяка нейна дума.

Тогава, от едната страна на кръга, се чу глас. Не говор, не песен – а нещо между двете. И беше женски. Шепнещ. Стар. Древен.

– Отворено е… само за тези, които знаят….

Мария се дръпна назад, сякаш събудена от унес. Погледна Иван право в очите и прошепна:

– Трябва да си тръгваме. Сега.

Излязоха от каменния кръг, а гората отново зашумя. Птици запяха, вятърът се върна, а облаците се разсеяха, сякаш нищо не се бе случвало. Само един знак на ръката на Мария остана – леко очертание, наподобяващо тракийска спирала.

Когато вечерта се прибраха в „Белите Къщи“, дълго стояха в мълчание. В очите им гореше същият въпрос:

– Какво беше това място наистина? И защо сякаш ни познаваше?

Очаквайте продължение на историите с Иван и Мария – на тях им предстоят още много приключения, разкрити мистерии и срещи с непознатото в сърцето на Странджа.

Ако имате препоръки или искате да споделите впечатления, оставете коментар по-долу. Ще се радваме да чуем вашите мисли!