Кръчмата „Пекан Рак“

В Малко Търново, там където вечерите ухаят на липа, а улиците пазят тишината на стъпките отминали, имаше някога една кръчма, що всички наричаха с чудноватото име „Пекан Рак“. Не беше тя изискана – не. По-скоро – малка, ниска постройка с широки прозорци и дървени маси, които скърцаха при всяко сядане, с един абажур, чиято мека жълта светлина разливаше спомени по лицата на хората.

Всеки си знаеше мястото – сякаш издялано за него. Един до вратата, друг до печката, трети под портрета на Бай Тошо, избледнял, но все още гледащ строго. Столът на Кольо Майстора беше като трон – никой не го закачаше. А този на Бате Янчо – дори не се поглеждаше. Такава беше мярката на уважението.

Събираха се мъжете вечер – не толкова за думите, колкото за тишината между тях. Ракията беше повод, а думите – само акомпанимент. Не се правеха салати – това бе суета. Всеки носеше нещо от къщи: резен сланинка или месено, няколко маслинки. Понякога само един или два домат, които разрязваха на четири. Солта – в капачка. И това беше достатъчно.

Кръчмата винаги бе пълна. Задимена. Жива. Миришеше на тютюневи листа, на оцет от виното и на споделени тайни. Който не пиеше ракия, си взимаше задължителната бутилка памид и лимонада, смесени в канче – със сладост и дъх на носталгия.

Една вечер, като много други, мъжете бяха насядали. Говореха си – кой какво чул, кой колко вино изкарал, кой какво загубил или спечелил. Вратата се отвори. Прагът прекрачи хлапе – прашно, с разрошена коса и крака одраскани от целодневна игра. По ризката му имаше петна от череши, а шапката, омазнена и крива, сякаш беше жива част от лятото. В ръце държеше цигари – майка му го била пратила да ги занесе на баща си, че пак бил забравил, заблъскан в приказките и чашата.

– Тате, забрави си цигарите!

Очите му шареха наоколо. Спряха се на дядо Минчо – едър, с ръце като корени, който тъкмо си сипваше от бутилката.

– Тате, този чичо ще я изпие ли цялата бутилка?! – попита детето, с очи кръгли като капачки.

Смехът се вдигна, премина над главите и се залепи по тавана, както димът от цигарите.

– Ааа, чиче, и ще повтори! – викна някой.

– И накрая ще пее! – добави друг.

Хлапето остави цигарите, поклати глава и излезе. Кръчмата отново притихна, но само за миг. После чашите пак се вдигнаха, думите потекоха, а времето, сякаш, забрави да върви.

Днес от „Пекан Рак“ е останала само стара, олющена сграда. Но историите – те не са си тръгнали. Живеят по ъглите, в разказите на старите мъже, в усмивките на жените, в очите на децата.

Понякога някой спира, поглежда към прашния прозорец и казва:

– Ей тука някога седяха истински човеци – ракия пиеха и света разказваха.

А думите му се разливат като стара песен – топла, близка и истинска.

Разказът е вдъхновен от истински случки. Имената на героите са променени.