Битката за живот

Малко Търново бе притихнало в меката светлина на залеза. Въздухът бе напоен с аромата на влажна гора, а далеч в дъното на хълмовете ехото на вятъра носеше древни шепоти.

Иван и Мария, двамата млади студенти от София, бяха дошли в Малко Търново за пореден път – този път, за да се насладят на спокойствието на Странджа и да се потопят в магията на този тайнствен край. Но съдбата им беше подготвила нещо далеч по-неочаквано.

Беше късен следобед, когато тръгнаха на разходка до Манастир Боже име, или както местните го наричат – Божейме. Той се намира в Странджа планина, в района на Малко Търново. Построен е през 1915 г. върху основите на стар манастир. Всъщност представлява малко параклисче, но странджанци наричат параклисите – манастири.

Докато вървяха по тясната пътека, широколистната гора ги обгръщаше с прохладната си сянка, а птиците пееха невидими сред клоните. Но тогава тишината бе разкъсана от слаб, треперещ звук – нещо между плач и отчаян зов.

Мария спря първа.

– Чу ли това? – прошепна тя.

Иван се заслуша. Да, определено някой или нещо се намираше сред гъсталака.

Те тръгнаха към звука, като внимателно разгръщаха ниските клони. След няколко метра стигнаха до малка поляна. Там, сред натрошени клони и разровена пръст, стоеше малко жребче. Очите му бяха изпълнени с паника, а крачетата му трепереха. Беше съвсем малко – родено преди не повече от няколко дни, и вероятно се беше изгубило от стадото си.

Но не това беше най-страшното. От другата страна на поляната, сред храстите, Иван забеляза два чифта светещи очи. Вълци.

Сърцето му се сви. Вълците се движеха бавно, без да откъсват поглед от беззащитното животно. Големият вълк, с посивяла козина и дълбоки белези по муцуната, изръмжа приглушено, сякаш вече вкусваше победата. По-младият, по-бърз, пристъпи напред, а в очите му проблесна див глад.

– Мария, бързо! – прошепна Иван, а гласът му беше напрегнат, като опъната тетива.

Мария вече беше до жребчето и нежно го погали, за да го успокои. Животното потрепери, но не се дръпна. Вълците направиха още една крачка. Секундите се нижеха като капки в разцепена пясъчна амфора.

Иван знаеше, че трябва да действат бързо. Огледа се и видя дебела пръчка наблизо. Взе я и я размаха пред себе си, вдигайки шум, за да изплаши хищниците.

– Мария, трябва да се върнем назад! – изкрещя той, този път без да се крие.

Мария вдигна жребчето в ръцете си – беше тежко, но страхът ѝ даде сили. Двамата започнаха да отстъпват, държейки се близо един до друг. Вълците не тръгнаха веднага, но след няколко секунди големият изръмжа и направи крачка напред.

Точно тогава се чу нов звук – човешки гласове и лай на кучета. От далечината се зададе мъж на средна възраст с гега, а зад него препускаха две овчарски кучета. Митко Градския, човек познаващ гората около Малко Търново като дланите си.

– Хайде, махайте се! – извика той и размаха гегата.

Кучетата залаяха яростно, а вълците се спогледаха за миг. Гладът ги държеше на място, но численото превъзходство ги разубеди. С тежки стъпки и последно ръмжене, те се оттеглиха обратно в гората, оставяйки след себе си само отпечатъци в калта.

Митко се приближи, погледна кончето в ръцете на Мария и въздъхна.

– Това е на Стоян Костов жребчето! Още вчера го търсеше. Благодарение на вас, днес ще го върнем у дома.

Иван и Мария се спогледаха – телата им още трепереха от напрежението. Не очакваха, че разходката им ще се превърне в битка за живот, но усещането, че са направили нещо добро, беше незаменимо. Жребчето вече не трепереше – сякаш знаеше, че е в безопасност.

Странджа винаги беше пълна с тайни. Но най-голямата магия тук не беше в легендите за древни светилища – а в суровата сила на природата и в хората, които винаги намираха начин да се притекат на помощ, дори когато най-малко го очакваха.