Интервю от поредицата „5 въпроса към…“ – с Милена Дренчева

Секретар на НЧ „Георги Попаянов 1914“ в Малко Търново

Милена Дренчева е сърцето и духът на НЧ „Георги Попаянов 1914“ в Малко Търново – пазител на традиции, вдъхновител на поколения и неизменна част от културния живот на града. Родена през 1972 г. в подножието на Странджа, тя носи любовта към родното като част от своята същност. Завършила е психология, но съдбата я отвежда по пътя на духовността и съхраняването на културната памет. Вече над 17 години, с всеотдайност и мъдрост, тя поддържа жив пламъка на читалището – институция, в която минало и бъдеще се срещат, за да запазят духа на Странджа жив за идните поколения.

Какво означава за Вас да работите в читалище, особено в такъв културен и исторически регион като Странджа?

Читалищата са устойчиви културни институции със специфична мисия – да съхраняват и разпространяват нематериалното културно наследство. Всяко едно от тях работи в полза и според нуждите на местната общност. Те имат сплотяваща роля – неслучайно в малките населени места читалището е разположено в центъра, на площада, там, където се играе хоро и се събират хората за празници и фестивали.

През нашето читалище са преминали десетки дейци и самодейци, които с отдаденост и безрезервна енергия са съхранили и предали до нас традициите и фолклора на Странджа – такива, каквито ние днес се стремим да завещаем на бъдещите поколения. Читалището си тежи на мястото – разпознаваемо е сред местната общност, която активно ни подкрепя и с радост се включва в нашите дейности.

За мен е истинска гордост и щастие, че с колегите ми имаме възможността да поддържаме тази вековна институция. Наред с общината, училището и църквата, читалището винаги е било сърцето на културния живот в нашия град. Благодарна съм на съдбата, че работя това, което обичам и което вярвам, че умея да върша най-добре. Радвам се, че съм в услуга на хората.

Кои традиции и събития са Ви най-скъпи и как успявате да ги поддържате живи в Малко Търново?

Предаването на обичаите и традициите в техния автентичен вид е основен приоритет в работата ми – това е отговорност към миналото, настоящето и бъдещето. През изминалата година читалището отбеляза своята 110-годишнина. През всичките тези години тук са се събирали будни, талантливи и отдадени хора, запалили пламъка на културния живот, който гори и днес.

Всеки самодеец е поставил своята „съчка“ към огъня, който поддържа духа на Странджа жив. Всички елементи от нематериалното ни наследство са ми скъпи и интересни – затова ги събрах в моя краеведски труд „Светилникът на Странджа“, писан в продължение на десет години.

Дейностите и инициативите на читалището са живи, защото се правят с хората и за хората. Те се разпознават като нужни и значими от цялата общност. Особено скъпо за мен събитие е Фестивалът на занаятите „По малкотърновски – от извора на Странджа“, който започна през 2012 г. и тази година ще се проведе за 14-и път.

Как младите хора се включват в дейността на читалището и какво бихте искали да им предадете чрез него?

Съхраняването на традициите и предаването им на младите хора е основна и отговорна част от нашата дейност. Исторически погледнато, много от обичаите са били изпълнявани именно от младежи – лазаруване, коледуване, кукери, филеци, Яньово буле… Затова с общи усилия и в сътрудничество с училището, детската градина и общината продължаваме да организираме тези празници.

Младите трябва да знаят откъде са тръгнали. Приказките, песните и легендите, наследени от баби и дядовци, са не просто история – те са основата, върху която се изгражда идентичността ни. Вярвам, че чрез нашите деца духът на Странджа ще продължи да живее.

Кой момент от Вашата работа Ви е трогнал най-силно – било то с дете, възрастен човек или общностно събитие?

През всичките ми 17 години като секретар на читалището съм преживяла много – и радост, и трудности. Но моментите, които наистина са докосвали душата ми, са тези, в които трудът ми е бил признат – не с награди, а с човешка благодарност.

Никога няма да забравя 2008 година, когато с 36 деца създадохме спектакъла „Гъбарко“. Представихме го в читалището и на няколко фестивала извън града. Оценките на журито и аплодисментите на публиката бяха важни, но най-голямата награда за мен беше, когато години по-късно порасналите вече участници ме срещаха с усмивка и ми казваха: „Вие ни научихте да мечтаем“.

Силно съм трогната и от реакциите след издаването на книгата с историята на читалището. Възрастни самодейци, чиито млади години са минали на сцената, или наследници на отдавна починали дейци, ми благодарят със сълзи в очите. Тези думи, тези спомени са моят стимул.

Най-мащабното и обичано събитие си остава Фестивалът на занаятите. През 2013 година бяхме отличени със специална награда от националния конкурс на Платформа АГОРА в категория „Изкуство и култура за развитие“. Гордея се, че съм сред двигателите на тази инициатива. Успехът ѝ се крие в това, че се прави заедно с хората и в полза на хората.

Какво мечтаете да се случи в културния живот на Малко Търново през следващите години?

Във време, в което общуването се измества от дигиталните технологии, моята мечта е да запазим живата връзка между поколенията. Модернизирането и дигитализирането на читалищните услуги са необходими, но не бива да губим човешкия контакт – това е в основата на читалищната дейност.

Мечтая културният живот в Малко Търново да продължи да бъде богат и вдъхновяващ. Институциите тук си помагат и работят заедно – това е огромно предимство. Пожелавам си да продължим да опазваме културното наследство на Странджа и Малко Търново, да го предадем на идните поколения и те да го носят в сърцата си – с любов, уважение и гордост.

Това за мен не е просто работа. Това е лична мисия – като малкотърновка, като странджанка, като българка.
Бъдете здрави и не забравяйте корените си!

За рубриката „5 въпроса към…“

„5 въпроса към…“ е инициатива, създадена с желание да даде сцена на истинските разказвачи на Странджа – обикновените хора с необикновени истории. Това е шанс гласът на местните – тези, които живеят, работят, създават, пазят и обичат това място – да бъде чут.

Вярваме, че душата на един край не се крие само в легендите, а и в ежедневието – в ръцете, които садят, в устите, които помнят, в очите, които още блестят от вяра. Чрез тази рубрика искаме да съхраним живия глас на Странджа – през личните спомени, през мъдростта на делника, през думите на хората, които не търсят прожектори, но носят светлината на традицията.

Това е нашият начин да запазим и предадем паметта – такава, каквато е: жива, човешка, истинска.