Станка беше мома, каквато рядко се ражда в село. Красотата ѝ се носеше като легенда из цялата околия. Лицето ѝ ухаеше на лимон и жълта дюля, очите ѝ бяха черни като чуряшки, а стройната ѝ снага приличаше на топола. Беше горда и волна, но в сърцето ѝ гореше пламъкът на младостта, който нито времето, нито хорските думи можеха да угасят.

Когато Георги я видя за пръв път на селския мегдан, времето сякаш спря. В очите му тя беше не просто мома, а самата пролет – с румени бузи, усмивка като утринна зора и глас, който звънтеше като планински извор. Гледаше я, докато играеше хоро, а сърцето му заби в ритъма на стъпките ѝ.

– Майко, – каза вечерта на старата си майка, – ако има мома, която да прави света по-красив, то това е Станка. Искам я за жена.

– Синко, тя е сербез кокона, горда и волна. Ще трябва да спечелиш сърцето ѝ, не само думите на родителите ѝ.

Георги знаеше това. Той не беше беден момък, ала и не вярваше, че Станка ще се съгласи просто защото е добър човек. Тя трябваше да го избере сама.

Пролетта донесе празници и хората се събираха на веселби. В една такава вечер, когато огънят припукваше в средата на селския мегдан, Станка заигра пред погледа на Георги. Луната блестеше в косите ѝ, а усмивката ѝ бе като същинска магия. Той не издържа и пристъпи напред, хвана ръката ѝ, а в момента, в който пръстите им се докоснаха, сякаш всичко около тях изчезна.

– Ще ми дадеш ли сърцето си, Станке? – прошепна ѝ той, докато танцуваха.

– Сърцето ми не се дава лесно, Стефане – усмихна се тя, но очите ѝ светнаха като звезди.

– Не го искам лесно – отвърна той. – Искам го истинско, за цял живот.

На другия ден у Станкините дойдоха гости. Дойдоха да я искат. Георги стоеше пред прага, а бащата на Станка го изгледа дълго.

– Ако е нейното желание, няма да я спирам.

Станка пристъпи напред, с румените си бузи и очи, в които вече нямаше съмнение. Тя хвана ръката на Георги пред всички, без страх, без колебание.

– Искам го, тате.

И така, в селото зазвъняха сватбени камбани, а хорото на Станка и Георги стана начало на една нова приказка – приказка за любов, толкова истинска, че остана жива в песента на хората.

„Станинуту лице“

Станинуту лице, мамо, на лимон мерише

на лимон мерише, мамо, и на жълта дюля.

На лимон мерише, мамо, и на жълта дюля

Станку Стефанку, мари сербез куконку.

Станините очи, мамо, църни кат чуряшки

Станку Стефанку, мари сербез куконку.

Станините вежди, мамо, вити кат гайтани,

Станку Стефанку, мари сербез куконку.

Станината снага, мамо, тънка кат туполка,

Станку Стефанку, мари сербез куконку.

У Станкините, мила мамо, госте дойдоха,

Станку Стефанку, мари сербез куконку.

Гостету искат, мамо, Станка да вземат,

Станку Стефанку, мари сербез куконку