Петльовден – кръв и смелост

От поредицата кратки разкази за Малко Търново и Странджа. Този разказ е художествено произведение, създадено на основата на легендата за Петльовден. 

В нощта на Петльовден над село Сърмашик се стелеше тъмнина, гъста като тежко предчувствие. Гората наоколо бе мълчалива, а хората в къщите си не смееха да заспят. Всички знаеха – утрото щеше да донесе ужас. Османците идваха за данъкът, който тежеше най-много на душите на българите – кръвният данък. Взимаха малките момчета, обръщаха ги в чужда вяра и ги превръщаха в еничари, забравили майчиния си език, забравили корените си.

Баба Неделя стоеше до огнището с пресъхнало гърло, а в скута ѝ малкият Стоян спеше спокойно, без да подозира каква съдба го чака. Очите на майка му, Радка, не се откъсваха от него. В сърцето ѝ бушуваше буря – страх, ярост, решителност. Беше чула какво говорят хората – който не даде детето си, османците ще го заколят пред очите на майката. Но тя нямаше да позволи. Стоян беше нейна плът, нейна кръв. Ако трябваше, щеше да се бори до последно.

Когато селото заспа, Радка се приведе над майка си и прошепна:

– Мамо, трябва да го спася. Трябва да го скрия.

Баба Неделя кимна бавно, с очи, изпълнени с тежест.

– Иди, чедо. Гората ще ви пази.

Радка внимателно взе детето в ръце, зави го с дебела козя кожа и безшумно излезе навън. Нощта бе студена, но в гърдите ѝ гореше огън. Тръгна през гората, бързаше, тичаше, спъваше се, но не спря. Скри Стоян в стара овчарска колиба, далеч от селото.

– Не се страхувай, сине – прошепна, – ще се върна за теб.

После се върна обратно. Влезе в дома, взе най-големия петел, който имаха, и излезе на прага. Луната хвърляше бледа светлина върху лицето ѝ. Без да трепне, вдигна ножа и закла петела, а кръвта му бликна по пръстите ѝ, разплиска се по камъните, по вратата, по прага. Очите ѝ не мигаха, ръката ѝ не потрепна. После влезе вътре, изми лицето си, седна до огъня и зачака.

На сутринта, когато османците нахълтаха в двора, застинаха. Кръв навсякъде. Баба Неделя стоеше до Радка, лицата им бяха безизразни. Един от аскера пристъпи напред, извади ятагана и изсъска:

– Къде е момчето?

Радка не отвърна. Само посочи с кървавите си ръце към прага.

– Ако трябваше да го дам на вас, по-добре да го убия със собствените си ръце – каза тихо, но с глас, който проряза тишината.

Османецът се поколеба. Гледаше кървавото петно, очите му присвити от подозрение. После махна с ръка и се обърна.

– Лудост. Тези гяури са луди.

Аскерите се отдръпнаха. Още същия ден напуснаха селото. Повече никога не се върнаха за момчета в Сърмашик.

Когато Радка се върна в гората и взе Стоян в ръцете си, сълзи се стичаха по бузите ѝ. Беше спасила детето си. Беше надхитрила самата смърт.

Оттогава всяка година на този ден се заколва петел. За да помнят хората. За да знаят, че българската майка е най-силният щит срещу всяко зло.

Защото Петльовден не е само кръв. Той е смелост, жертва и любов.