Вълкът – господарят на нощта

От поредицата кратки разкази за Малко Търново и Странджа. Този разказ е художествено произведение, създадено на основата на действителен разказ, имената на героите и името на селото са измислени. 

Село Бяла Вода бе малко, сгушено в сърцето на Странджа, обгърнато от вековни гори и буйни пасища. Там, на края на селото, живееше Стоян – човек на земята, грижовен стопанин и горд овчар. Трудолюбието му бе неговото наследство, а стадото – неговият живот. Заедно с жена си Ана и двете си деца отглеждаха овце, от които зависеше хлябът им. Те не познаваха лесния живот, но познаваха смисъла на труда, на утринния хлад и мириса на прясно издоено мляко.

Стоян познаваше гората – нейния ритъм, нейните звуци, нейните сенки. Но най-добре познаваше вълците. Беше ги чувал нощем, войът им прорязваше тъмнината като звън на проклятие. Старите хора казваха, че вълкът е духът на планината, пазител на дивото, но Стоян знаеше и друго – вълкът е и най-големият враг на животновъда.

Една сутрин, докато изкарваше стадото на високото, забеляза нещо странно. Земята беше разровена, тревата – смачкана, а във въздуха се носеше тежък мирис на кръв. Веднага ускори крачка. Когато стигна до стадото, сърцето му се сви. Пред него лежаха двадесет овце – някои още дишаха, а други вече не помръдваха. Белезите от острите зъби бяха навсякъде – по гърлата, по хълбоците, по краката. Стоян падна на колене до една от овцете и докосна топлата ѝ кожа.

– Вълчица… – изрече с пресъхнало гърло. – И малкото ѝ.

Знаеше, че това не беше просто нападение за храна. Вълците не убиваха само, за да се нахранят. Те ловуваха по инстинкт, по природа, по жестока, неписана заповед на дивото.

Жена му Ана дотича с децата, очите ѝ се разшириха от ужас. Най-малкият им син, Петърчо, се хвърли върху една от овцете и започна да я гали, сякаш с докосването си можеше да я върне към живота. Лицето му бе мокро от сълзи.

– Тате, ще се оправи ли? – прошепна момчето, но в гласа му вече имаше отчаяние, което не подхождаше на дете.

Стоян не намери думи. Само поклати глава и притисна силно момчето до гърдите си. Ана се свлече до него, ръцете ѝ стиснаха престилката, а от очите ѝ рукнаха сълзи.

Тази нощ никой не спа. Огънят в двора догаряше, но надеждата се топеше по-бързо от въглените. Стоян седеше с пушката в скута си, а мислите му се въртяха около една истина – че вълкът не просто е отнел животните му. Той беше ударил по нещо по-свято – семейството му, сигурността му, онова крехко равновесие, което държеше живота им цял.

Някъде в гората вълкът все още беше там. Гледаше, дебнеше, чакаше.

Стоян знаеше – тази битка нямаше да приключи лесно. Но дали наистина можеше да бъде спечелена?