Иван и Мария сред легендите на Бръшлян

Беше топъл мартенски ден в Малко Търново. Иван и Мария се събудиха рано, развълнувани от предстоящото пътуване. След бърза разходка из центъра на града, решиха да закусят с топли банички от пекарна „Анджи“. Ароматът на прясно изпечено тесто се носеше из улиците, а местните вече се бяха наредили за сутрешното си кафе и закуска.

– Не можеш да сбъркаш с баничките тук – каза продавачката с усмивка. – Хапнете и ще имате сили за целия ден.

След като се подкрепиха, двамата потеглиха към село Бръшлян. Дългият път се виеше през красивата гора, а дърветата вече се раззеленяваха, подготвяйки се за пролетта. Щом пристигнаха, веднага бяха впечатлени от автентичната атмосфера – стари къщи с дървени греди и каменни основи, поддържани с много любов.

Докато се разхождаха из центъра на селото, забелязаха мъж на около 55 години, със среден ръст и набита фигура, който стоеше до един от каменните кладенци. Лицето му излъчваше доброта, с глава подстригана нула номер, енергични очи и широка, почти постоянна усмивка. Беше от онези хора, които изглеждат винаги готови да помогнат – ведър, дружелюбен и с топъл, но спокоен глас.

– Добър ден, млади хора! – поздрави той с широка усмивка. – Нови сте тук, личи си. Туристи или нещо по-специално ви води?

– И двата варианта – засмя се Иван. – Обичаме да пътуваме и да научаваме истории за местата, които посещаваме.

– Тогава сте на правилното място – кимна мъжът. – Бръшлян не е просто село, а истинско живо наследство. Всяка къща тук пази вековни истории.

– Знаете ли, селото е обявено за архитектурен и исторически резерват още през 1982 година – продължи той. – Над осемдесет къщи са запазени във възрожденски стил, а улиците все още пазят стария калдъръм. Църквата „Св. Димитър“ е строена през XVII век – истинска рядкост, защото по онова време строителството на християнски храмове е било забранено. Именно затова е вкопана в земята.

– Има и килийно училище, което работи като музей. Там можете да видите как са учили децата навремето – с таблички, перодръжки, мастилници… А местните къщи – някои още се обитават, други са превърнати в къщи за гости. Но всички са реставрирани с уважение към миналото.

Мария слушаше с широко отворени очи, а Иван вече си записваше бележки в телефона си.

– А през лятото тук става още по-оживено – добави мъжът. – Има фолклорни фестивали, чествания на традиционни празници… Струва си да се върнете пак. А най-интересната? Ще ви я покажа.

Той ги поведе към центъра на селото, точно до старата църква „Св. Димитър“, където под сянката на стар дъб стоеше голям, заоблен камък.

– Това, млади хора, е Камъкът от Дойкимът. Легендата разказва, че който успее да го повдигне, вече е готов за женитба. Някогашните момци, ако искали да вземат избраницата си, трябвало да докажат силата си тук. Ако успеят – значи могат да издържат семейния живот.

Мария се засмя, а Иван се наведе да опита. Камъкът обаче беше тежък и дори лекото му разклащане изискваше доста усилия.

– Не е лесно, нали? – намигна мъжът. – Но не е само до сила. Казват, че и сърцето трябва да е на правилното място.

– Интересно – замислено каза Мария. – Значи тук нещата се решават не само с ръце, но и с душа.

– Точно така – кимна той. – Историята на Бръшлян е такава – смесица от сила, традиция и дух.

Тъкмо когато Иван и Мария се готвеха да му благодарят за разказа, той се усмихна и подаде ръка:

– Янчо Русинов, на вашите услуги. Кметски наместник на Бръшлян.

Двамата се спогледаха изненадано, а после се разсмяха.

Когато вечерта се прибраха в Малко Търново, Иван и Мария не спираха да разказват един на друг впечатленията си от Бръшлян. В ума им се редяха образи на къщи, каменни пътеки, разкази и усмивки.

– Знаеш ли – каза Мария, докато записа нещо в тефтера си, – усещам, че Бръшлян ще остане в сърцето ми. Не само заради легендата или красотата, а заради усещането, че там всичко е истинско.

– А и целият този район… Малко Търново, селата наоколо – продължи тя. – Представяш ли си, някой ден да си купим малка къща тук? Място, където да се връщаме. Или дори да заживеем?

Иван я погледна замислено, после се усмихна.

– Ако някъде човек може да бъде наистина спокоен… може би е точно тук.

– И заради Янчо – допълни Иван с усмивка. – Истински пазител на духа на селото.

А далеч из Странджа, старите камъни и вековните дървета шепнеха още истории. Истории, които чакаха да бъдат открити.

Очаквайте продължение на историите с Иван и Мария – на тях им предстоят още много приключения, разкрити мистерии и срещи с непознатото в сърцето на Странджа.

Ако имате препоръки или искате да споделите впечатления, оставете коментар по-долу. Ще се радваме да чуем вашите мисли!