Очите на вълка

От поредицата кратки разкази за Малко Търново и Странджа. Този разказ е художествено произведение, създадено на основата на действителен разказ. 

Странджа винаги е била дом на сенките, на мистериите, на дивото, което не се поддава на човешкия разум. В онези години, когато селата още бяха живи, а децата тичаха из горите без страх, се случи една история, която и до днес хората разказват с понижени гласове.

Митко беше едно от онези циганчета, които никога не стояха мирно. Все бродеше по горите, събираше гъби, ловеше жаби в потоците, крадеше череши от нечий чужд двор. Беше дете на планината, босоного, с очи, които виждаха повече, отколкото трябваше.

Един ден, още преди да пекне слънцето, тръгна нагоре към гората. Баба му бе казала да не се мотае, но той не ѝ обърна внимание. Знаеше, че горите край селото крият всякакви тайни – тук се срещаха сърни, тук старите хора твърдяха, че можеш да чуеш стъпките на хайдутите от миналото. Митко не вярваше в приказки, но вярваше, че ако намери достатъчно гъби, ще има с какво да зарадва майка си.

Крачеше безгрижно, подритвайки сухи клони, докато внезапно нещо в гората не се промени. Вятърът спря. Птиците млъкнаха. Дори шумът на листата под краката му се стори някак по-тих. Усети как нещо го гледа.

Когато вдигна глава, сърцето му се качи в гърлото.

На два метра от него, неподвижен като камък, стоеше вълк. Голям, сив, с очи, които не бяха просто животински. Имаше нещо човешко в тях – нещо древно, нещо, което знаеше. Озъби се веднъж, не излая, не скочи, само изръмжа – дълбоко, ниско, като гръм пред буря.

Митко не помнеше какво се случи след това. Само знаеше, че краката му сами се понесоха, че гората около него се размаза в сенки и клони, че дробовете му горяха, докато тичаше. Бягаше, без да се обръща, без да мисли, само с една мисъл в главата – да стигне обратно в селото.

Когато спря, беше пред къщата на баба си. Коленете му трепереха, дробовете му се късаха от въздух. Старците, седнали на пейката, го гледаха с вдигнати вежди.

– Що си вир-вода бе, Митко?

Момчето посочи назад, но не можеше да говори.

– Вълк! – най-накрая изрече, а гласът му беше едва шепот.

Бабата се прекръсти. Другите само се спогледаха. Вълци винаги е имало в Странджа, но не всеки ги срещаше. А който ги срещнеше… рядко го забравяше.

От онзи ден Митко вече не обикаляше сам в гората. Дали вълкът го беше пожалил, дали нещо го бе предупредило – никой не знаеше. Но когато вечер старите хора говореха за душите на планината, за сенките, които пазят гората, Митко вече не се смееше.

Защото беше видял очите на вълка….