„Камъкът от Дойкимът“

От поредицата кратки разкази за Малко Търново и Странджа. Този разказ е художествено произведение, създадено на основата на легендата за камъка от местността Дойкимът.

Село Бръшлян, сгушено в Странджа, пазеше своите древни традиции, а една от тях беше изпитанието с камъка от местността „Дойкимът“. Легендата разказваше, че този камък, тежащ около 100 килограма, бил донесен от силен странджански мъж преди много много години. Той се превърнал в символ на мъжеството и зрелостта. Всеки младеж, който искаше да се жени, трябваше да докаже силата си, като повдигне камъка над коляното си.

Беше късна пролет и Митко, млад момък от Бръшлян, стоеше пред камъка, обграден от съселяни. Всички чакаха да видят дали той ще успее. Очите на младата Елица, момичето, което отдавна пленяваше сърцето му, наблюдаваха напрегнато всяко негово движение.

„Хайде, Митко, покажи, че си мъж!“ – подвикна бай Стоян, най-старият в селото. Той беше един от малцината, които още помнеха как самият той преди години бе повдигнал камъка с усилие, но и с гордост.

Митко изтри потта от челото си и коленичи до камъка. Усещаше тежестта му още преди да го е докоснал. Камъкът изглеждаше неподвижен, сякаш самата земя не искаше да го пусне.

„Спомни си за какво го правиш, момче,“ промълви дядо Стоян, доближавайки се до него. „Не е само сила, а и сърце. Ако вярата ти е силна, и ръцете ти ще бъдат.“

Митко се напрегна. Пръстите му се впиха в каменната повърхност, груба и студена. Селяните замълчаха, а напрежението във въздуха беше осезаемо. Той започна да повдига – сантиметър по сантиметър, докато камъкът не достигна нивото на коленете му. Напрегнатите мускули на ръцете и краката му сякаш горяха, но Митко не се отказваше.

„Давай, Митко!“ – извика Елица, стиснала ръцете си от вълнение. Този вик сякаш му даде последната капка сила. Камъкът се издигна над коляното му и той го задържа за миг, който изглеждаше като вечност.

„Браво, момче!“ – извика бай Стоян. Селяните избухнаха в аплодисменти, а Митко пусна камъка обратно на земята, падайки на колене, но с усмивка на лицето си.

Елица се затича към него и го прегърна пред всички. „Знаех, че можеш,“ прошепна тя, докато сълзи на радост блестяха в очите й.

Тази вечер селото празнуваше. Митко вече беше доказал, че е готов да бъде глава на семейство. Камъкът от Дойкимът, неподвижен и вечен, беше свидетел на още една мъжка победа и любов, която щеше да се прероди в ново семейство. А селото продължаваше да пази своята традиция, защото чрез нея връзката между миналото и бъдещето оставаше жива.