Мъри Русо ле, Росице

От поредицата кратки разкази за Малко Търново и Странджа. Този разказ е художествено произведение, създадено на основата на Странджанската народна песен „Мъри Русо ле“.

Росица беше най-хубавата мома в селото. Гиздава, със златни коси, които искряха на слънцето като житно поле през лятото, с очи, дълбоки като утринна роса, и походка, лека като на самодива. Всеки, който я зърнеше, не можеше да откъсне поглед от нея. Момците я следваха с копнеж в очите, а момите я гледаха със завист.

„Цялото село подлуди, цялото село момите!“ – шепнеха бабите, докато предяха на двора.

Едни се чудеха как така Росица още не се е углавила, други се тревожеха, че няма момък, достоен за нея. Младите булки, които вече бяха запечатали съдбата си в нечий дом, я пустосваха с тиха злоба.

„Я да се Русо углавиш, углавиш Русо, ожениш, та да се Русо миряса, цялото село момите!“

Но Росица се смееше, сякаш вятърът пееше в косите ѝ, и нехаеше за думите на хората. Около нея кипеше животът, а тя обичаше да усеща свободата му. Всяка вечер на седянка, всеки празник на мегдана, тя танцуваше, пееше, радваше се на младостта си.

Докато не се появи Стоян.

Стоян не беше като другите. Не се натрапваше, не я гледаше със същия онзи гладен поглед като останалите момци. Беше спокоен, с твърд поглед и сигурна ръка. Не ѝ каза и дума, но когато я поведе на хорото, тя усети, че светът спря да се върти. Усмивката ѝ се стопи в топлината на дланта му, сърцето ѝ запя друга песен.

Вечерта, когато се прибра у дома, не можа да заспи. Думите на селото кънтяха в ушите ѝ. „Русо, Росице, момците питат за тебе, старите баби блазосват, младите булки пустосват…“

А сърцето ѝ питаше за Стоян.

На следващата седянка той отново беше там. И пак я поведе на хорото. Този път тя не се противеше. Позволи си да го погледне в очите, да почувства как крачките им се сливат в една мелодия.

Следващата пролет Росица вече не беше само най-красивата мома в селото. Беше жена на Стоян, а в очите й светеше не само красота, но и любов. А селото? Селото се успокои. „Русо, Росице, най-сетне се углави!“

Ала в нощите, когато вятърът нашепваше в клоните на стария орех пред дома ѝ, Росица понякога си спомняше за онова време, когато беше свободна като птица. И се усмихваше – не с тъга, а с обич към младостта, която бе нейна, и която бе живяла с цялото си сърце.

Този разказ е вдъхновен от текста на песента „Мъри Русо ле“. По-долу можете да чуете тази песен в изпълнение на Росица Янгьозова. Ако произведението ви е харесало, оставете ни коментар и споделете вашите мисли. Можете също да предложите други странджански народни песни, които да вдъхновят нови разкази. Нека заедно пазим богатството на Странджанския фолклор и му вдъхнем нов живот, пренасяйки неговата магия през поколенията.