Иван и Мария: Пламъкът на Илинден край Стоилово

Иван и Мария не бяха обикновени туристи. Те търсеха не просто места, а знаци. Не гледки — а събития, които оставят отпечатък в душата. И когато научиха, че в Малко Търново и край село Стоилово ще се чества Илинден, не се поколебаха — събраха раниците, запалиха колата и поеха на юг, към Странджа.

Слънцето залязваше зад гъстите сенки на гората, когато достигнаха до поляните край Стоилово. Въздухът бе наситен с очакване. Вятърът носеше аромат на тамян и изсъхнала дървесна кора. Огромен огън вече се разгаряше в центъра на събора, а хората пристигаха – с носии, с деца, със спомени.

— Виждаш ли, Мария… това е живо. Истинско. Тук хората не празнуват миналото – те го носят в себе си – прошепна Иван, загледан във възрастен мъж, който разказваше на внуците си за Преображенци и за своя дядо, участвал във въстанието.

Малко по-късно зазвуча гайда. Не механична, не студена – а истинска, дишаща. Около нея се вдигнаха ръце в ритъма на старите странджански хора. Иван и Мария се включиха, без да знаят стъпките. Не им и трябваха – в Странджа танцува сърцето, не краката.

Сред веселбата Иван и Мария зърнаха познато лице — Веска от Туристическия информационен център в Малко Търново. Сърдечна и усмихната, тя веднага ги прегърна и ги запозна с кмета на Малко Търново – г-н Илиян Янчев, който също празнуваше имен ден. Той ги почерпи с неговата прочута домашна мускатова ракия – ароматна, силна и мека като залез над Странджа.

Отпил две глътки, Иван събра смелост и с лека свенливост се обърна към кмета:

— Господин кмете, простете ми дързостта… но дали бихте ни оженили тук – край Стоилово, по стара странджанска традиция… Не искаме модерни сватби. Искаме обред, корен, прах от земята и песен от душата.

Кметът се усмихна широко и с блеснал поглед отвърна:

— Млади хора, вие сте благословия за тази земя! Такова нещо не се отказва. Ще ви помогна с каквото мога. Ще направим сватба като в старо време – с песни, с венци от чемшир и с хоро на поляната! Ще поканим отец Андрей – ще ви венчае в църквата в Стоилово. А аз лично ще съм до вас, като кмет, като родолюбец и като човек, който вярва в любовта.

Мария се разплака от вълнение, а Иван просто кимна, стиснал ръката на кмета. В този миг знаеха – намерили са не само мястото, а и хората, които да бъдат част от тяхната история.

Между смеха и тишината, между напевите и благословиите на свещеника, двамата се озоваха в малък параклис, скрит в сенките на вековните дървета. Там гореше свещ – една, стара, кривнала. До нея – икона на Пресвета Богородица с очи, които сякаш гледаха през времето. Мария замълча. Иван не попита защо. Просто коленичи до нея.

На следващата сутрин, още преди слънцето да пробие над рида, те тръгнаха към реката. Студена, жива, огласяна от птици и щурци. Там, до водата, Иван извади бележник и записа само три думи:

„Тук времето мълчи.“

Мария добави една:

„И помни.“

А Илинден в Странджа?

Той остана в тях. Като дим по дрехите. Като жарава в сърцата. Като обещание, че пак ще се върнат — защото някои истории не свършват, когато си тръгнеш от тях. Те започват тогава.

Очаквайте продължение на историите с Иван и Мария – на тях им предстоят още много приключения, разкрити мистерии и срещи с непознатото в сърцето на Странджа.

Ако имате препоръки или искате да споделите впечатления, оставете коментар по-долу. Ще се радваме да чуем вашите мисли!